Не твърдя, че разбирам от много неща. Животът напоследък е такъв, че на никого не му е до разбиране. Ето и аз – по четири часа на ден изхвърлям пръст от галерията, после гледам да помогна на Томаш за инкубатора и чак привечер успявам да седна на спокойствие до касетофона и да послушам малко музика. Не си мислете кой знае какво – слушам по трийсет, четирийсет секунди, не повече. Токът трябва да се пести, пък и касетофонът е толкова стар, че дори за мен е странно, как все още продължава да свири.

Когато става дума за музика, мога с чиста съвест да кажа, че в живота ми е имало само три песни. „Хей, Джуд” на Битълс, „Уроци по летене” на Пинк Флойд и „Радио Га-Га” на Куин. Познавам ги до съвършенство. И бих говорил с часове за тях. Вече дори няма нужда да си ги пускам, трябва само да затворя очи и да си избера – Битълс, Флойд, Куин. Сигурно знаете, какво означава това - да ти се набие една песен в главата и да чувстваш как можеш да я възпроизведеш с всичките  детайли на аранжимента й, с всичките тонове, извивки, издигания и спадове. Е, и за мен беше същото, само дето мелодиите бяха три.

И тази сутрин, докато копаехме новия тунел под южните квартали, по едно време просто чух онзи начален нежен акорд (бях го слушал предната вечер) и гласа на Макартни, който подканяше непознатата Джуд:

„Мила Джуд, не съсипвай всичко,

Вземи нечия тъжна песен и й дай добротата си,

Не забравяй да я пуснеш в сърцето си

И ще видиш, как всичко ще започне да се оправя.”

Или поне аз си го превеждам така. Английският ми не е много добър. Колкото съм научил като ученик - това е. Пък и времето минава по-бързо, когато превърташ песни в главата си. Копаеш и си мислиш за онова странно английско момиче, което е можело да променя света около себе си. После обаче имах неблагоразумието да споделя разсъжденията си със Сташек и да го попитам каква, според него, трябва да е тази жена, готова да носи цяла планета на рамото си.

Сташек е от моята бригада, може да се каже, че сме израстнали заедно. Той ми тегли една и каза, че тия британски педерасти не са разбирали ей толкова от жени. Всичките били неудачници в живота и си избивали комплексите с подобни канцонетки. В песните, каза Сташек, всичко е розово ... и невъзможно.

Не му задавах повече въпроси. Сташек си е Сташек. Не обича много да разсъждава. Вглъбява се в копаенето и нищо повече не го интересува. А според мен „Хей, Джуд” е песен за онова, неуловимото, което обикновено ни се изплъзва, било защото не го забелязваме, било защото най-нелепо го пренебрегваме, но има един момент в живота на човека, един-единствен момент, когато то каца на рамото ти и те изпълва с неземно щастие. После отлита. Но ако в този мимолетен миг ти успееш да разбереш, какво ти се случва и го почувстваш със сърцето си, тогава частица от това щастие ще остане завинаги в теб. И тогава дори и тъжните песни звучат прекрасно.

Бутах механично количката, а в главата ми вече звучаше финала на песента. Онова френетично и помитащо „Наа-на-на, на-на-на наа, хей Джуд! Джуд, Джуд, Джуди, Джуди, Джуди...” Моментът на уловеното щастие. И отново, и отново. Чувствах се... изпълнен.

После дойде време за обяд и спряха тока. Седнах в една ниша на галерията и отворих консервата, която ми бяха дали сутринта. Вече повече от десет години по обяд правя едно и също – сравнявам трите песни и се учудвам, как могат да бъдат толкова различни и в същото време така да се допълват.

Безспорно „Хей, Джуд” е съвсем проста песен. И вълшебна. Тя те грабва и те оставя да мечтаеш. С другите две не е така. „Уроци по летене” на Флойд беше песента, която вероятно никога нямаше да разбера. Навярно, защото така и не можех да си представя, какво е да се рееш сред облаците, обгърнат от безкрайно синьо небе. От друга страна, песента на Куин сигурно пък беше единствената, която разбирах прекрасно. Все едно Роджър Тейлър беше прозрял в бъдещето и я бе написал  точно за нас.

След това за известно време не мислех за нищо, просто дъвчех храната си и съвестно преглъщах залците. Пуснаха тока и поех към инкубатора на Томаш. На него, обаче не му беше до мен. Марулите вехнеха, а пилетата гледаха унило в една точка и дори не помръдваха. Томаш псуваше на висок глас и се ровеше из кабелите. Според него непрекъснатото спиране на тока направо таковало майката на инкубатора. Да се пести енергия е едно, ревеше той, а да се отглеждат култури в такива условия е съвсем друго. Генераторът пък вече за нищо не ставал, работел, когато си иска. Това не било генератор а уред за мъчения. Опитах се да го успокоя, но Томаш не е от тези, дето се успокояват с приказки. Виж, ако имаше търпение да послуша малко от моята музика, но едва ли. В това отношение си приличаха със Сташек, пък и с повечето хора в землянката. Предпочитаха да се съсредоточат върху нещо конкретно, а не да разсъждават за това какво би могло да бъде, ако...

Реших да не му досаждам. Можех да използвам възможността да побъбря малко с Тамара. Тамара живееше далеч. Някъде в подмосковските галерии. Вероятно никога нямаше да я видя, но тези разговори успяваха да ме заредят с енергия, с надежда. Даваха ми някакъв смисъл. Изобщо за мен Тамара беше нещо като Джуд от песента. Правеше нещата да изглеждат по-добри. И имаше търпение да ме изслушва. Не се сърдеше на отвлечените ми приказки.

Докато вървях към радио-пункта съзнанието ми отново се потопи в любимите песни и Флойд буквално се срутиха върху мен. Нали се сещате за онзи внезапен въвеждащ трясък. И гласа на Гилмор – далечен и нереален. За човека, който се издига все по-високо, все по-високо и потъва в небесата. Крилата на самолета му се заледяват, губи всякакво чувство за ориентация, но за сметка на това го изпълва свобода. Свободата и съзнанието, че може да отиде навсякъде, дори и да е с цената на живота си. Знам защо харесвам тази песен. В нея има пространство, а пространството е копнеж за мен. За всички нас. Има безпределност и урокът от нея е, че идва момент, когато трябва да прекрачиш към непознатото и само тогава ще се научиш да летиш...

Беше ранен следобед и в радио-пункта нямаше много хора. Обикновено привечер идваха повече, най-вече такива, които имаха приятели или семейства далече от тук. Лесно намерих свободна честота и гласът на Тамара се промъкна през пукането:

-         Не те очаквах толкова рано – каза тя.

-         Знам – отговорих. – Просто така се случи. На Тамаш му се е развалил генераторът.

-         При нас пък правят нов воден резервоар – каза Тамара. – Представяш ли си? Вече нямало да има лимити на водата.

-         Хм – рекох с недоверие. – Няма да е лошо.

Тамара се засмя.

-         Теб разбира се това не те интересува. На кое парче си в момента?

-         Флойд – казах. – Наистина си ги е бивало тези момчета. Всъщност за първи път, слушайки тяхната песен, се замислих за легендата за Икар. Това всъщност е една голяма глупост. Икар вероятно въобще не е можел да лети, дори и да му се е искало.

-         Интересно – отвърна Тамара.

-         Ами да, - продължих аз. - Защото ако се издигаш нагоре, въздухът става не по-топъл, а по-студен. И слънцето няма да разтопи крилата на Икар, ами той най-вероятно ще замръзне от студ.

-         Тоест, крайният резултат е пак същият – въздъхна Тамара.

-         Да – признах. – Само че Икар и Дедал само са си въобразявали тези полети, при тях всичко е било символика, а при Флойд можеш да почувстваш ...

Запънах се, защото установих, че не знам, какво точно мога да почувствам. Тамара мълчеше.

-         Там ли си? – попитах.

-         Да – каза тя. – Замислих се за това, че ние много повече приличаме на Икар, отколкото на твоите Пинк Флойд.

-         Може и да е така – отвърнах. – При нас пък разправят, че по радиото са се свързали със Северните галерии в Скандинавия и че там можело да се излиза на повърхността. В съвсем малък периметър, долина или каньон, не повече от няколко квадратни километра. Било съвсем чисто.

-         Не съм чувала за подобно нещо – отвърна студено Тамара.

Замълчах. Сигурно беше права. Освен това й завиждах. В Подмосковието имаха персонални радиопредаватели и тя можеше по цял ден да слуша разговорите в мрежата. В известен смисъл радиото беше единствената ни връзка с външния свят, това, което беше останало от него.

-         Хей – каза тя. – Какво има?

-         Нищо – отвърнах. – Трябва да си вървя. Сесията ми изтича.

-         Утре ще дойдеш ли? – попита Тамара.

-         Ще дойда – казах.

-         Добре, тогава до утре.

Когато се прибрах, седнах пред касетофона и се загледах в него. Не го пуснах, токът трябваше да се пести, просто го гледах и си представях героя от „Радио Га-Га”. Все едно, че виждах себе си. Малко, нелепо момче, което се е свило само пред черната кутия в стаята и е долепило ухо до тонколоната. Черната кутия блещука с мистериозни светлинки и е ужасно скъпа за момчето. Тя е единственият му досег с външния свят. Единственият му другар. Така пееше и Фреди Меркюри. Боже, какъв глас само! По-нататък песента разказваше за измислените Марсиански нашествия (никога не съм чувал за тях, и Тамара нищо не знае), за едновремешните шоу-звезди, за новото поколение, на което вече не му пука за радиото, но и за надеждата, че най-хубавият миг на вече неясно фъфлещото Радио Бла-Бла тепърва предстои. О, как добре го разбирах и то точно сега. И тогава идваше величественият и ритмичен припев. Той оповестяваше на света, че радиото продължава да съществува и все още някой, някъде го обича. А накрая молбата на вече порастналото момче, което не иска да се откаже от приятеля си. Затова нека този приятел да не се отдалечава много, да остане наоколо, защото той със сигурност ще потрябва отново, когато зрителните сетива бъдат пренаситени от образи и цветове. О, Господи, на тези строфи винаги плачех.

Цветовете наистина ги нямаше и беше останало само то – радиото. И моят касетофон. Изпаднал дявол знае от къде. Обикновена механична машинка, която продължаваше да работи. Работеше с единствената касета, оцеляла след Катастрофите. Само една в цялата галерия. Други нямаше нито в Подмосковието, нито в Скандинавската зона. Може би някъде по Америките или в Африка бе оцеляла още някоя песен, но тук, в моя свят, бяха останали само тези трите. На кутийката на касетата пишеше имена на групи и на песни – Пърпъл, Скорпиънс, Ролинг Стоунс – но те не ми говореха нищо. Бяха само заглавия, думи. От четвъртата песен нататък всичко беше изтрито и от лентата се носеше пукане и свистене. А за мен съществуваха само три песни – „Хей, Джуд”, „Уроци по летене” и „Радио Га-Га”.

М. Петков