Да не забравяме, че книгата съдържа още една повест - малко по-различна, но изцяло в контекста на ТНВП.
"Теория на законността или Допълнение към петата книга" е написана още през 2001г. Представеният откъс дава доста добра представа за това, доколко повестта се опира на фантастиката, реализма и абсурда.
Приятно четене:
Откъс от глава 13
В банята нямаше огледало. Топла вода също нямаше. Наплисках се набързо, избръснах се с ножчето на чичката, като гледах да не се заколя, и изтупах доколкото можах дрехите си. Ризата хич не я биваше. Беше станала кафява от мръсотия, а отгоре на всичко имаше и една-две дупки. Панталоните и те бяха мръсни, но, кой знае защо, изглеждаха по-прилично.
Чух как Хлапака се прокашля зад вратата на банята.
– Какво? – провикнах се.
– Великият боил ти праща дрехи – рече той.
Великият боил, значи! Ама добре ги беше обучил Пломбата. Подадох се навън и видях, че Хлапака срамежливо ми подава найлоново пликче. Вътре прилежно сгънати лежаха тънка блуза, тъмнозелена на цвят, и камуфлажно яке, същото като това, което носеше вчера Митко. Ясно, бяха ме зачислили на щат и на топла котлова храна. Навлякох блузата и взех якето в ръка.
Върнах се в стаята. Чичката се беше изправил до прозореца и надзърташе навън през една дупка на вестника.
– Къде е ракията? – попитах рязко.
– А?! – подскочи моята охрана. – Ей там си е. Ама да знаеш, че чаши няма.
Взех бутилката и изсипах малко на дланта си. Прехвърлих и на другата длан и се заех да пляскам енергично по бузите си. Ракията щипеше по избръснатото, а Хлапака гледаше жално как разхищавам алкохола.
– Готов съм – казах.
– Със здраве – отзова се бодро чичото. – И да не ме споменаваш с лошо.
Личеше си, че се радва да се отърве от мен и от ролята си на бавачка.
Хлапака не продума, а направо тръгна към вратата. Съвсем му бях развалил настроението. От време на време ме поглеждаше изпод вежди и си мърмореше под нос.
Спуснахме се пеша по стълбите. Там се валяха какви ли не боклуци. Изглежда никой не си правеше труд да чисти. Площадката на втория етаж беше задръстена от стар прекатурен хладилник, покрай който трябваше да се промушваме с усилие. Направи ми впечатление, че вратите на апартаментите или зееха разбити, или бяха здраво залостени и внушително подсигурени с решетки. Как беше казано – мой дом, моя крепост. Асансьорът, естествено, не работеше. Както смотолеви Хлапака, само в Щаба имало работещи асансьори.
– А ние накъде отиваме сега? – попитах.
– Е, там де, в Щаба. Както е заповядал Великият боил. Ще направим само едно мъ-ъничко отклонение – проточи той.
Излязохме на паркинга пред блока. Беше студено и слънчево. Поех с пълни гърди свежия въздух. Дишах с наслаждение, все едно двайсет години бях лежал в затвора и накрая ме бяха пуснали на свобода. Чак сега можех да се огледам и да видя къде съм се намирал. Най-обикновен панелен квартал. Може би дори онзи, който бях забелязал по време на похода с Генерала. Паркингът беше пуст. Две циганчета си топлеха ръцете над запалена в тревата гума. Единствено пред входа се мъдреше накриво спряна джипка, която очевидно беше предназначена за нас.
Качих се на предната седалка и моментално смъкнах страничния прозорец додолу. Вътре миришеше на умрели зайци. Хлапака обаче подхождаше аристократично и пренебрежително към подобни дреболии. Той невъзмутимо се настани на шофьорското място, завъртя ключа и дръпна на заден с мръсна газ. После превключи на първа и потегли още по-рязко.
Движехме се бавно по пустите улици. Нямаше никакво движение. Дори паркираните автомобили бяха рядкост. Направи ми впечатление, че много от тях очевидно са били запалени и сега тук-там чернееха грозни клади. Сякаш Светата инквизиция се бе възродила заедно със своето традиционно аутодафе. По тротоарите необезпокоявано се разхождаха силно гримирани проститутки с къси кожени поли. Щом ни видеха, започваха да махат към нас и да показват с жестове какво могат да ни предложат.
– Посред бял ден – рекох удивено.
Хлапака натисна клаксона в отговор на една особено нападателна жрица на любовта и се ухили.
– Узаконихме ги – отвърна той. – Шефът каза, че ни е нужна работеща икономика. А това е едно от малкото неща, с които се изкарват пари напоследък.
– Хм – повдигнах вежди.
Проститутките бяха почти колкото случайните минувачи. Стояха на групички по ъглите и подмятаха вулгарни закачки към разни побелели чичковци, които ги гледаха намръщено и се стараеха да се отдалечат по-бързо. Старанието им беше безплодно. Веднага попадаха на следващата група труженички, която не беше по-милостива от предходната. Хлапака съвсем намали скоростта, явно му допадаше да се надува пред курвите. С голямо удоволствие свиркаше след по-засуканите и с още по-голямо ругаеше застаряващите професионалистки.
– Глей, виж само оная торба с кокали, кво прави тя на улицата бе? – възклицаваше той. – Тая такъв километраж е навъртяла, че не става даже и за вторични суровини.
Освен проститутките, по тротоарите пъплеха възрастни хора с ръчни колички и пазарски мрежи. По кръстовищата се пъчеха скинове с оранжеви якета и симулираха, че регулират движението. Движение нямаше и светофарите не работеха. Сякаш градът беше притихнал и тепърва очакваше нещо да се случи.
Хлапака взе със свистене следващия завой и закова пред една ниска и полусрутена кооперация.
– Защо спираме? – попитах неразбиращо. – Това ли е Щаба?
– Разбира се, че не – отвърна възмутено Хлапака. – Просто трябва да вземем един, ъ-ъ-ъ, а бе досадник един.
И той натисна продължително клаксона. Загледах се в сградата. Струваше ми се напълно необитаема. Преди четиридесет години сигурно е изглеждала добре, но сега тухлите се крепяха като по чудо на местата си. Тук-там зееха дупки, вместо прозорци бяха заковани мръсни, олющени дъски.
– Дядката е много туткав. Винаги трябва да го чакам. Имам чувството, че го прави нарочно – процеди Хлапака и пак натисна клаксона.
Не обърнах особено внимание на думите му, защото вниманието ми беше привлечено от две оранжеви якета и един много изтупан балтон. Скиновете съставяха акт на гражданина или поне това беше скритата идея на усилията им. Гражданинът се опитваше да спори с тях, но се виждаше, че е безнадеждно. Изпълненият му с недоумение глас долиташе до нас през отворените прозорци на джипката.
– Ама моля ви се, защо? Как така? Да знаете, че ще се оплача.
– Трай бе, гадино – отвърна му единият скин. Беше си запретнал ръкавите и на ръката, под лакътя, личеше татуиран надпис: “No Fan – No Man” (“не си ли фен, не си мъж”). – Трай да не те оплача с две крошета. Каза ти се – давай ключовете.
– Автомобилът си е мой – проплака гражданинът.
Тогава другият скин го изрита в задника. Върху балтона на жалбоподателя се очерта подметката на представителя на арбитражната двучленка.
– Друг път да слушаш – продължи този с татуировката и познанията по английски. – Като ти се каже да предаваш наличния бензин и да не използваш колата си, ще изпълняваш. Какво ми се правиш на хитър? Осем туби скатал в мазето и се прави на ударен. Давай сега ключовете.
– Тоест, как друг път? Какъв друг път? – заекна гражданинът. – Аз други коли нямам.
Татуираният го изгледа учудено.
– Е, аз к’во да направя бе, брато? Да ти купя нова кола ли искаш? Казах вече, конфискация и толкова.
Мълчаливият скин нанесе втори шут по балтона, с което предизвика още един вопъл. Балтонът придобиваше все по-жалък вид.
– Моля ви – проплака съгрешилият.
Но молбата не беше уважена от двучленката. Последваха два нови шута, след което ключовете на личния автомобил на молителя преминаха във владението на арбитрите и изпълнителното производство приключи.
– Мамицата му – изруга Хлапака. – Писна ми да го чакам.
В този момент се сетих, че въпросният дядка още не е излязъл от разпадащата се кооперация.
– За какво го чакаме всъщност? – попитах, откъсвайки поглед от вайкащия се гражданин. Скиновете вече се бяха отдалечили.
– Старецът е ВрИДКаБеСе – рече Хлапака, при което пак натисна с все сила клаксона. – Надявам се днес да го пенсионират. Така де, нали дойде ти.
– Моля? – рекох. – Какъв вридкабесе?
– Временно изпълняващ длъжността консултант на Болярския съвет.
– Че и такъв съвет ли има? – не се сдържах аз.
Хлапака кимна леко.
– Значи дядката е юрист? – попитах.
Хлапака изхъмка неопределено.
– Той е ВрИДКаБеСе и толкова. Никога не е бил юрист. Целия си живот го е прекарал като въшлив просяк.
– Ами тогава как... – учудих се аз. – Че ние сме номер едно по юристи на глава от населението, не може да няма други.
– Няма – отвърна Хлапака. – Едните избягаха, другите ги изпозастреляхме ние, а тези които останаха, не се ползват с доверието на Великия. Разбираш ли, за Ръководството юристите са нещо като евреите за Хитлер. Пълна непоносимост. Докато дядката е проверен. Има трима сина в Щаба. Те го пробутаха. Викат – татенцето трийсет години се скатаваше на топло в съдебните зали, по цял ден не излизаше оттам, за толкова време всичките закони е научил наизуст. Разбираш ли, седи си човекът в залата и гледа сеир. Никой не го закача, не го гонят. А той седи и попива. Един съдия даже се обръщал към него с “колега”. Та така, сега дядката е ВрИДКаБеСе.
Почесах се по главата. Думите на Хлапака ми звучаха като излияния на умопобъркан.
– Ето го – кресна нервно Хлапака. – Айде бе, твойта мамица пенсионерска, да не си си загубил инвалидната количка!
Обектът на тези топли чувства се задаваше откъм разбития вход. Беше дребно старче с бомбе и окъсял кафеникав костюм. То заситни към нас, влачейки огромна протрита чанта в ръка. Чантата не можеше да се затвори и от нея се подаваха пожълтели хартии. Когато се приближи, дядката се беше запъхтял от физическото усилие. Услужливо му отворих задната врата и той с пъшкане се намести на седалката.
– Уф – изрече той. – Ама че ден.
– Ти ли го казваш – отзова се веднага Хлапака. – Пораснаха ми ноктите, докато те чаках.
– Хи-хи-хи – изкудкудяка старецът. – Хубавите неща стават бавно. Едни протоколи се бяха загубили, цяла сутрин загубих да ги търся.
Дядката нямаше зъби и фъфлеше непоносимо. Веднага щом потеглихме, той взе да рови из чантата и да си мърмори нещо под носа. Дори не попита кой съм аз. Все едно въобще не ме беше забелязал.
