Линк 11 (Връзка единадесета) – Разговор на бира и скара

– И после какво?

Ремо се бе разположил по хазяйски на канапето ми и разсеяно разлистваше вестника.

– Ами какво. Нищо. Опита се да ме вербува за своята кауза, но не съм сигурен, че разбрах какво точно иска.

– Глупак – процеди той. – Такива като него искат винаги едно и също.

– Власт?

Ремо кимна и махна с ръка.

– И пари. И най-вече – липса на достойни съперници. Виж, недостойни се допускат. Даже за предпочитане е да има повече. Тогава е по-лесно да блеснеш и да се представяш за почтен и морален човек. Изразител на народната мъка.

– Доайен на парламентаризма – додадох аз.

– Аха.

Скарата зацвърча сърдито и пушекът нахлу в стаята. Втурнах се да нагледам пържолите, а Ремо пак заклати неодобрително глава.

– Това определено не е Америка. Барбекю на балкона. Де се е чуло и видяло такова нещо. Редно е да имаш дворче. Къщичка с десетина стаи. Ливадка. Барбекюто се инсталира на ливадката. Децата тичат, пръскат се с маркучи, а ти свещенодействаш с готварската вилица.

– Нямам деца – отвърнах, докато се давех в пушека и обръщах месото.

– Затова пък аз имам. Ти защо, мислиш, съм ти дошъл на гости. Трябва да си почина малко. Знаеш ли какво е вкъщи?

– Америка?

– Тц. Виетнам. Малките викат, крещят, плачат. А жената току прелита над мен и пуска напалм. Хич не си поплюва.

– Радвам се, че мога да ти помогна с нещо – въздъхнах.

– Хайде, хайде, не се обиждай. Разкажи за този Фатек. Що за птица е?

– Висока класа – обърнах първата порция и влязох в хола, триейки ръце в кърпата. – Само че се е обградил с голяма измет. Ще ми се да можехме да минем без него, но май няма да стане. Не и при това, което ни чака.

– М-да-а. Делото ще бъде тежко. Отсега мога да си представя. Отлагания, оспорвания, разпити на свидетели. Поне една година. Година и половина за по-сигурно. После съдията ще се бави още три месеца и то ако е съдия на място. А ако не е или ако Хамелин го спазари, може да се бави и повече. След това загубилите, все едно дали сме ние или те, ще обжалват, това е логично. Ще има въззивно производство и рулетката отново ще се завърти. После, то се знае, ще има и касационно производство, защото вече и без това ще сме отишли твърде далече – ето ти още пет години. Какво излиза, значи? Някъде след шест-седем години ще имаме решение, влязло в сила. Ако сме късметлии. А ако не сме, току-виж го върнали в първа инстанция за преразглеждане. И всичко започва отначало.

– След седем години Мия ще бъде на деветнадесет, а ние вече ще мислим за пенсия – отвърнах мрачно.

Ремо надигна замислено бутилката с бира и за малко не се задави. Изруга и ме изгледа сърдито.

– Ти какво предлагаш? – попита пресекнало той.

– Трябва да ги измъкнем при първа възможност. Нека делото се точи и десет години, ако ще, само че през това време децата трябва да бъдат при родителите си.

– М-да – Ремо взе да се озърта около себе си. – Това не е лоша идея. Пък и твоят нов приятел е готов да ти помогне, нали?

– Когато говорих с Мия, а също и с онзи юпи-тип, останах с някакво странно впечатление. Нещо ме объркваше през цялото време. Те бяха толкова спокойни и уверени в себе си. Нямаха никакво съмнение за това, което ще се случи, както и че то непременно трябва да се случи. Разбираш ли, сякаш е естествено да се случи!

Ремо примлясна и ме погледна накриво.

– Бирата свърши.

– Говедо – изругах аз. – Слушаш ли ме въобще?

– Разбира се. Но ми е трудно да слушам на сухо. По-добре иди да купиш още от онази барака със съмнителна репутация срещу вас, а пък аз ще наглеждам мръвките.

Свалих престилката, с която се бях украсил по повод моето готварстване, и поех към кухнята да събирам празни бутилки.

– Внимавай да не ги изгориш – провикнах се. – Това ни е вечерята. Бай Йордан ми е заделил от най-хубавото месо.

– Лаик – изсумтя презрително Ремо. – На теб и магарешко могат да ти пробутат, какво ли разбираш ти!

Не удостоих с отговор последната забележка. Излязох за бира. Пред бараката със съмнителна репутация се беше събрала скромна опашка, която обсъждаше снощния мач.

– Добре, че Пелето му подаде. Страшен е Пелето, ти казвам. Такива финтове врътка...

– Врътка, врътка, ама на финала миналата година се издъни. Помниш ли какъв пас му метна онова момче, халфчето, скри им топката.

– Е, та какво? Ти къде ме върна сега в миналата година. Аз ти казвам, страшен е Пелето.

– Само че не му дадоха дузпа, нали?

– Ами как ще му дадат? Съдията е педераст. Видя ли го какви фалове свиреше?

Подредих внимателно пълните бутилки в мрежата, хвърлих прощален поглед на агитката и поех обратно. Приличаха на трупа, играеща в театър на абсурда – влизаш и попадаш на някаква сцена, диалогът върви, после излизаш, отиваш другаде, а когато се връщаш, установяваш, че продължава да се води същият разговор, без прекъсване, без почивка. И така с години. Първо за Пелето, после за Зикото, за Марадона или за ван Бастен.

Когато влязох в апартамента, Ремо бе изоставил вестника и със сериозна физиономия зяпаше в телевизора.

– Месото – изревах аз от вратата.

– Тихо – изшътка той. – Стига си крещял. Дай една бира и идвай.

Подадох му бутилка направо от торбата и приседнах до него.

– Какво толкова видя?

– Няма да повярваш – отвърна тържествуващо Ремо. – Има пробив в медийната мъгла.

– Пробив ли? В коя...

Но Ремо пак изшътка и просъска:

– Организирали са дебат – „За и против Хамелин колеж“.

– Охо...

Дали това не беше един от първите ходове на Фатек? Опипване на почвата, проучвателен изстрел в тъмното. Настаних се по-удобно и се заслушах.

Водещият гледаше угрижено в камерата и произнасяше нещо подобно на заупокойна молитва:

– ...никой не знае какво се случва в момента с нашите деца. В един свят на измамници, педофили, тайни и явни секти, тук дойдоха хора, които злоупотребиха с нашето доверие и посегнаха на най-свидното за всеки от нас. Образованието. Образование, за което ние късаме от залъка си, цепим стотинката на две, лишаваме се от елементарни удоволствия... Но сега ви питам – за какво? За да загубим най-скъпото си? Нашето бъдеще? Нашата надежда, опора и утеха? – Водещият се обърна към един от събеседниците си. – Какво мислите Вие, отец Игнатий?

Отец Игнатий започна да изразява мисълта си на църковнославянски, което внесе интелектуален смут в студиото. Възникна лексикален спор. Думата му бе отнета от другите присъстващи. Те бяха общо трима – учителка в предпенсионна възраст, напорист представител на неправителствения сектор и съсухрен експерт от Министерството на образованието.

Първи започна рецитала си неправителственият сектор.

– Този казус е един, по своему, нека си го кажем направо, изпит за гражданското общество. Пита се, дорасло ли е то за такава стъпка или не е дорасло? Достатъчно ли е зряло, за да издържи един такъв тест? Ние го наблюдаваме отблизо, целия процес, уверявам ви в това, и скоро ще излезем с подробен доклад. Нашите източници са изключително достоверни, но всъщност няма какво да се лъжем. Това е една плесница за държавата, която продължава да пречи на нестопанските организации да си вършат работата.

– Категорично възразявам – събуди се от дрямката си експертът от министерството. – Това е лъжа, тиражирана масово в медиите напоследък, но аз съм длъжен да я опровергая. Ние сме докладвали своевременно на нашия министър, един момент, един момент, сега ще цитирам съвсем точно, да, ето, с докладна номер 13-00-666 аз съм изложил всички факти пред министъра. Той е, така да се каже, принципалът, носещият политическата отговорност. Дори нещо повече. Мога да ви уведомя, че по случая вече е сформирана работна група, която се е заела изключително сериозно с въпроса. Но тук е мястото да попитам, къде са спали възпитателите, та се е допуснало подобно безчинство?

– Боже – простенах аз. – Това ли наричаш пробив в медийната мъгла? Сигурен ли си, че дебатът не е организиран от самия Хамелин?

Ако цялата история бе дело на Фатек, то той се бе провалил. Ремо изцъка нервно и стана. В това време думата бе взела предпенсионната учителка:

– ...говорите подобни нелепости. Че вие дори не сте се научили да се изразявате правилно! Оставихте нашите колеги в мизерия, със смешни заплати, тъпкахте ги и се подигравахте с тях, а сега искате резултати. Ами аз миналата седмица бях на обучение във Франция. Там нещата не се правят така, уверявам ви. Докога ще търпим чиновническото ви бездушие, питам аз!

– И нито дума за децата – добави мрачно Ремо, докато си отваряше бутилката.

Отидох да сервирам пържолите, а Ремо превключи на друг канал.

– Нямаш ли кабелна?

– Изключиха я – казах, докато прехвърлях месото в йенската купа. – Забравил бях да платя таксата.

– Жалко. Можехме да хванем нещо интересно. Тук е пълна скука.

– Телеман – отвърнах назидателно.

Сложих пържолите на масата и отворих още една бира.

– А горчица има ли? – капризно попита Ремо.

Надигнах се с пъшкане и донесох кетчуп и горчица.

– Така. Ами наздраве.

Чукнахме се, въпреки че бяхме отворили първите бутилки преди два часа. Месото беше вкусно, топло и крехко, леко прегоряло, с аромат на пушено от въглищата. Нека си приказва Ремо, че не разбирам от месо, друг път ще намери той такова.

Няколко минути ядохме мълчаливо.

Ремо мърмореше под нос и псуваше тихо журналистите.

– Престани – казах. – Разваляш вечерята. Стига си се държал като петнайсетгодишен гамен.

– Ъ?! – вдигна неразбиращо поглед той. – За какво говориш?

– И в кантората се държиш така. Нищо чудно, че със Стела само се карате. А и на Иван му идва в повече.

– Какво на Иван? – учуди се Ремо.

– Такова – рекох. – Всеки си има проблеми. Не е нужно да опяваш на хората около себе си, сякаш са ти длъжни.

– Ванката е пич – отвърна кратко Ремо и задъвка съсредоточено парче от пържолата.

– Така е – кимнах. – Само че с твоите крясъци...

– Ще му вдигнем заплатата.

Приборите издрънчаха нервно в ръцете ми. Понякога Ремо наистина можеше да те изкара от кожа.

– По-различен е от другите – продължи невъзмутимо той. – Харесвам го това момче. Не е някой флегматичен инфантил, който по цял ден почесва пъпчасалия си задник в някой стол и оплаква непризнатия си талант. И интригант не е. Ще трябва да му вдигнем заплатата, иначе току-виж заминал за Америка.

– Ти продължавай да му говориш така и ще видим – вметнах поучително. – Само със заплата няма да го задържиш. Току-виж утре отишъл при Хамелин.

Ремо спря да дъвче и ме погледна сериозно.

– Хм. Вярно. Всъщност, кои са адвокати на Хамелин? Трябва да поразпитам. Добре, че ме подсети. Цялата тази детска история съвсем ме обърка.

Бутнах настрана чинията и си долях бира в чашата.

– Кажи честно – започнах аз. – Какво мислиш за всичко това?

– За делото ли?

– Не. Остави настрана правния казус. Говоря за децата, за това, че са при Хамелин, за родителите им. Как се случи всичко? Как го допуснахме?

Ремо се усмихна криво.

– Знаеш ли, установих, че съм отвикнал да мисля с неправни категории. Разбира се, и аз си зададох същия въпрос. Дълго си дръгнах гъбясалия мозък, докато изстискам нещо от него.

– И?

– И... стигнах до извода, че Хамелин е или гениален мошеник, или спасител приложник.

– Спасител ли? Какъв спасител? Спасителят в ръжта, може би? – запитах язвително.

Ремо обаче не си падаше по литературни аналогии и подмина с безразличие въпроса ми.

– Огледай се – каза той. – Напъни се малко. Помисли. Знаем, че не трябва да убиваме, а убиваме. Знаем кое е добро и кое е лошо, и какво? Питам те, какво?

Свих рамене. Не разбирах накъде бие.

– Нужен ни е качествен скок. Най-после да започнем да прилагаме това, което сме научили. Цялата тази купчина от нравствени и морални правила. Според мен Хамелин е един прост приложник. Той прилага наученото, това е.

– Хайде де – казах невярващо.

– Да – кимна той. – Така си е. Ами ти знаеш ли за неговия патронаж над домовете за сираци?

– Ъ?!

– Така си и мислех, нищичко не знаеш. Те първи са се прелели в прословутия му колеж. Без никаква съпротива от страна на отговорните инстанции. Дори може да се каже – с тяхната благословия. Това сега е просто каймакът, черешката на сладоледа.

Мобилният телефон на Ремо запищя пронизително. Той остави бавно вилицата и го включи. В продължение на половин минута слушаше търпеливо пронизителния глас, който се разнасяше в мембраната, след което затвори.

– Така – въздъхна и се надигна Ремо. – Съжалявам. Малкият е вдигнал температура, ще го водим на лекар.