Винаги съм си представял само един начин, по който бих могъл да протестирам. На първо място със слово. А на второ място – като отида пред Народното събрание, седна на стъпалата на Коня и поставя пред себе си плаката, на който ще пише – „Аз протестирам!”... Сам! Без да блокирам булеварда. Без да размахвам сметката си за ток. Без да търся фалшива подкрепа. (Много е вероятно да ме сбъркат с просяк и да ми подхвърлят някой петак или пък въобще да не ме забележат.) Ще отида там, защото нс-то е символ на тоталното ни изпразване от всякакъв смисъл и мисъл. Независимо, дали в него има или няма депутати. Все едно е.

Сега, когато протестите затихнаха и всичко тръгна, както си е било винаги (а не е ли странно как протестиращите изчезнаха отведнъж?), сега трябва да се протестира повече от всякога. За да има поне някакъв смисъл в безсмисленото ни съществуване.

Протестите не тръгват от фейсбукито. Да, там може да се преброим, да видим, че сме много и че сме силни. Но протестът всъщност тръгва от нас, от вътрешната ни необходимост, от чувството ни за справедливост, от убедеността ни, че нещо трябва да се промени, а тази промяна неизбежно трябва да започне от самите нас. Защото друг начин няма.

И когато протестираме срещу статуквото – трябва добре да знаем какво значи това. Статуквото не са няколко шкембести чичковци с костюми, които гледаме всяка вечер по телевизията и които за разнообразие си подават оставката. Статуквото не са няколкото мениджъри, които искат да получават високи заплати, като ни осигуряват високи сметки. Статуквото е цялата система. За да се промени тя е нужна революция, а не пет-шест полу-вандалски протеста на Орлов мост.

Статуквото е мракобесието на съдебната ни система. Всички ключови постове в съдебната система бяха раздадени по „заслуги” (т.е. заменени за услуги). И НИКОЙ НЕ ПРОТЕСТИРА СРЕЩУ ТОВА! Доказани мошенници оглавиха съдилищата, прокуратурата, висшия съдебен съвет, конституционния съд (изписани вече с малки букви). С помощта на пожарникар, физкултурник и един смешноват министър на правосъдието, който уж беше оглавявал правозащитна организация. (Всъщност, оказа се, че тази организация играе ролята на приют за нежни души и симпатични политически кадри). А какво се случва по-надолу дори не е нужно да се описва. Но примерите ясно показват, че без съдебна система трудно можем да защитаваме, каквито и да било свои права.

Статуквото е дебилизма на българския парламентаризъм. В нашето мило народно събрание винаги е препълнено с олигофрени и чейнчаджии (на сичко, което може да се чейнчи) или пък комбинация от двете. Да се запали нс-то не би било акт на вандалщина, а закономерност. Иначе няма да се отървем от Онези. Без оглед на цвят и лудост, ще трябва да търпим разни антонкутевчета и маяманоловки, фидоски и лъчомозъчета, ръ-кащи седесарчета без-партия-но-с-интереси, мазни местанчета и бисеровки, болни сидеровци и опедерастени яневчета. Те съвестно изпълняват задачата, за която са напъхани там. Те бълват, бълват, бълват, слюнки и плюнки и много шум, за да забълбукат главите ни като качамак. И накрая, когато попитат – за какво протестираме, да не можем да отговорим нищо.

Статуквото е моделът на българския бизнес. Това е моделът на Мишо Бирата. Това е моделът на Цеко Скиора и на Цецо Банкера. Моделът на Супермен (познайте – кой може да бъде едновременно висш следовател, медиен магнат и депутат). Моделът на меката пещерска топлина, моделът на най-добрия български тим (не, не говоря за националния отбор по футбол, а за тези, които в момента са ни и национален превозвач). Моделът на Оги Хапчето, дето си купи два вестника с далавера, след което му нашокаха канчето и му ги изкараха през гъза, щото се е набутал, където не трябва. Моделът – да си купим Кремиковци с новосъздадена куха фирма и да пра’им цифровизация за милиони чрез офшорки. Примерите могат да продължат да се изреждат, но има ли смисъл? В същото време сички се обявяват в подкрепа на дребния и средния бизнес (?!?), но изглежда никой не знае, какво точно означава това. Ама пък звучи хубаво.

Статуквото е пропадъкът на българското образование. Ако не сте забелязали, учителите  вече са станали (преобладаващо) нечленоразделни. И повече от жалки. Някакви подути тантурести хора спорят за нещо си с прости несвързани изречения. Учителите, които могат пък, биват уволнявани. Защото и в междучасията говорели на английски с учениците си и разрешавали учениците да им говорят на малко име. И защото против тях например е целият учителски колектив. Т.е. тези, които не могат. А че не могат е ясно – само ако вземем да надникнем в класните им стаи. Ами че там още се разказват вицовете от преди четиридесет години. И методите на обучение са същите (в духа на – „това е така, защото е така” или „сега ще пишем ченгелчета и бастунчета”). Тази образователна система ражда гласоподаватели и електорат, но не и гражданско общество.

Статуквото са купените журналисти и социологическите курви. Те обичат да ни обясняват какво се случва и как трябва да мислим. Статуквото са бездуховните ни духовници. Статуквото са и вкретенените (а понякога и платени) форумджии, които разбират от всичко и плюят по всеки, но по възможност - анонимно.

Статуквото е моделът, по който живеем всички ние. Да вкараме детето в детската градина по втория начин, щото иначе не става. Да избием един панел в три следобед, щото самите ние сме търпяли какви ли не крясъци и шумове. Да дръпнем един фас на детската площадка, напук на тези, дето ни забраняват пушенето. Да се направим на трамвай и да караме баварецо по трамвайната линия, за да минем по-бързо на светофара.  Да наръгаме с нож онзи, който не ни е симпатичен или просто защото ни е било скучно.

Всичко това е статуквото. Всичко това накуп. И то трябва да се премахне накуп. И затова е нужна Революция. Да започнем от себе си и да стигнем до онези, „Невидимите”. Вижте Невидимите! Те са тези, които могат да „стопят” парите ни в банката (вече са го правили); които могат да ни „скалъпят” досие или компромат и да ни „организират” избори. Които, най-сетне, и това е най-гадното – благоволяват да решават накъде и доколко да се развиваме ние. Да казват – какво може и какво не може да правим. Защото Те са и зад онези в съдебната система, и зад онези в нс-то, и зад модела на българския бизнес, и зад услужливите журналисти и социолози. Те са навсякъде, но задължително отзад, в сянката. В общия случай не сте ги виждали и не сте ги чували. Но тях ги има. И точно тях трябва да изличим. (не, това не е теория на конспирацията) И когато протестираме – първо тях трябва да искаме да премахнем. Дори тогава, когато изглеждат такива едни симпатични и твърдят, че искат да ти помогнат. Не им вярвайте. Разкарайте ги!

Иначе ще стане – както стана преди месец. Ще повикаме, ще покрещим. Най-отчаяните ще се запалят, както си е редно в една държава, направила своя цивилизационен избор. А останалите ще се приберем пак по къщите си и ще чакаме ... изборите. И за да не е съвсем абсурдно – аз протестирам. Протестирам сам. Без да блокирам кръстовища и булеварди. И без да разчитам на фалшива подкрепа. Протестирам!