Преди месец се случи нещо лошо.

Exit Борис Натанович.

Тогава можех да напиша само едно – че се усеща една все по-голяма и натрапчива празнота. Поне за мен намаля значително броят на мислещите за сметка на дрънкащите. И се запитах дали вълните все пак няма да се провалят; да не успеят да усмирят вятъра? Дали вятърът на празнословието няма да вземе превес и да потуши точно тези вълни, които бяха разплискани от Братя Стругацки? Дали няма да стане така, че първо да се откажем от пътя към Далечната Радуга, а след това окончателно да унищожим и зародиша на бъдещия „люден”.

Аркадий и Борис ги няма. Само тези, които не просто са били техни фенове, а които истински бяха повярвали на АБС, могат да осъзнаят колко е ужасно това кратко изречение. Аркадий и Борис ги няма.

Ама как – ще кажете – ето колко книги остават след тях. Е, точно там е въпросът. Не ви ли се струва, че вече никой не се интересува от избора на Редрик Шухарт, от съдбата на Дон Румата, от трагедията на Екселенц или от заплахата на мокреците? Не забелязвате ли, че днес всичко е някак по-просто? Дебилно просто. Като в „Хищните вещи на века”, която едва ли е четена и от десетина български тийнейджъри. Всичко е просто. Като СЛЕГ. „ХВВ” ще бъде забравена, а точно онзи „красив” свят, създаден от АБС, ще продължи да съществува, за да изтрие окончателно и самите автори.

Аркадий и Борис, между другото също са били скептични за своето творчество. Поне на думи. Не са разчитали много на дълголетието му. Това може би се дължи и на закономерно нахлулия скептицизъм в късните им години.

За мен самият в момента от значение са два въпроса: 1) До колко е актуално написаното от АБС и до колко то е обвързано с конкретно време и пространство? 2) Ще продължават ли да вълнуват идеите им? За учителите, за прогресорите, за света на Пладне... (Моят отговор е ясен. Вашият отговор е под въпрос.)

Обикновено (и най-вече напоследък) се критикува образователната система, очертана от АБС. Тези, които я критикуват всъщност въобще не са чели внимателно текста. Чели са го. Но с очила с дебел диоптър и нищо не са разбрали от нея. За двайсет години успях да се убедя единствено колко прави са били АБС в предлагания от тях подход. Тези, които критикуват – най-добре да си свалят очилата и да погледнат около себе си. Да видят родителите в градинките и учителите в училищата. А после да млъкнат, защото само вдигат шум. Дрън-дрън.

Светът на Пладне може и да си остане утопия. Но сигурно ще останем и ние. Сектата на пладнистите. Сталкерите на щастие. Прогресорите на невъзможното добро. Защото така трябва.

АБС са обвинявани за всичко. Че са угодничели. Че са саботирали. Че са некадърни. Че са вредни. АБС като цяло дразнят много глупаците и глупаците не им прощават. Особено интелигентните глупаци. Ала колкото и да дразнят идеите на АБС (а те дразнят мнозина от малкото четящи) – историите им остават недостижими и недоближими като съдържание, смисъл и символика. И най-вече като герои. Героите на АБС са противоречиви. В поведението си. В изборите си. В щастието и трагедията си. Абалкин, Екселенц, Шухарт, Малянов, Банев... Всеки един от тях струва сто пъти повече от петнадесетте тома, на което и да е шибано фентъзи.

Бръмбар в мравуняка би трябвало да се изучава в училище. Това е образец, в който могат да бъдат доловени между девет и осемнадесет нива на текста. Ако щете вярвайте. Може и да ви лъжа. Но е така. Разбира се, в училище няма да се изучава. Там в момента са заети с по-важни неща.

Куца съдба е феномен. Всеки път, когато го чета откривам по нещо ново в него. Ново и различно. Сякаш изреченията се променят с всяко следващо четене.

Обременени със зло би трябвало да е тайната мечта на всеки писател. Да кажеш толкова много с толкова малко думи. Опитайте се, ако ви стиска. Но съм сигурен, че няма да успеете.

А да изреждам още заглавия просто няма смисъл.

Вятърът потушава вълните. Точка. И спрете да повтаряте, че идвали други. Това просто не е вярно. В сравнение с Аркадий и Борис, Дивов е като пубертет, драскащ графити по стените нощем, а Лукяненко прилича на търговец в храма. Ловък и умел, но все пак търговец. Това важи и за останалите, които се пънат да бъдат техни ученици. Добри са, но празнотата остава същата.

Заебете комунизма и демокрацията (тези думи ви пречат). Хищните вещи, Бръмбара, Вълните, ТББ, ОЗ, Пикника, Охлюва – всички те са за човека. За тебе. За мене. За нас. И не просто за избора който правим, а за отговорността, която би трябвало да носим като хора. И в това е тяхната актуалност. И това е нещото, което би трябвало да ги запази. Ако вятърът не убие всички вълни. Ако въобще се припознаваме в хората, които виждаха Аркадий и Борис.