Всеки ден по едно и също време. Някъде към пет. Докато аз усилено дрънкам на кухарката поредното „Nothing else matters”, тя се спуска безгрижно по стълбите на подлеза, с леки стъпки минава покрай мен и се скрива в светлината на изхода. След нея остават усмивки, весели и чисти, такива каквито могат да бъдат само усмивките на младите момичета. А аз се съсредоточавам върху разстроената китара в очакване на следващия ден.

Струва ви се глупаво, нали? Непознато момиче, което минава, какво толкова. Но нека ви го опиша така, както го виждах аз, а също и продавачът на сладолед, мъжът от магазина за цигари и може би дори лелката с лотарийните билетчета. Ето, сега ще стане пет и момичето ще се появи.

Най-напред се чува закачливото пошляпване на сандалите и по стъпалата се показват чифт загорели колена, по детски тънички  и слаби. Още няколко стъпала и лятната рокля на маргаритки сякаш плисва през целия подлез и го окъпва в цветя. После още маргаритки, голи рамене и две маргариткови хълмчета, заоблени и нахални. А накрая се показва и тя, усмихната, с искрящи светли очи и също толкова искряща светла коса, хваната на опашка отзад. Опашката леко се поклаща в такт с крачките на момичето и въздухът почти осезаемо потреперва, докато тя минава покрай нас. От нея се носи аромат на чисто и на хубаво, сякаш току-що е излязла от банята и е изпила чаша мляко. Стъпка, аромат, маргаритки, стъпка, аромат, усмивка. И така още цели дванайсет крачки преди всичко това да свърши.

Аз естествено продължавам да дрънкам на китарата (все едно, че нищо друго няма значение), продавачът на сладолед мрачно гледа в една точка, онзи заключва магазина за цигари и изчезва нанякъде, а лелката с лотарийните късмети се поклаща на столчето си и се усмихва отнесено.